СДРУЖЕНИЕ “ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ”

ПО ЧЕТВЪРТИЯ МОНИТОРИНГОВ ДОКЛАД
ЗА БЪЛГАРИЯ НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ
СРЕЩУ РАСИЗМА И НЕТОЛЕРАНТНОСТТА

Като раздел на четвъртия мониторингов цикъл, на 24.02.2009г. бе оповестен отнасящият се за България периодичен доклад на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН) към Съвета на Европа. Включените в него анализи и препоръки са предмет на обективни, добронамерени и конструктивни обсъждания в сдружение “Хелзинкски наблюдател-България”на основата на общото международно право и адаптираните към европейските изисквания регионални стандарти в областта на човешките измерения.
Създаването на Европейска комисия срещу расизма и нетолерантността бе прието с решение на проведената на 9.10.1993г. във Виена първа среща на държавните и правителствени ръководители на страните-членки на Съвета на Европа (СЕ). Комитетът на министрите на 14.06.2002г. определи нейния статут като независим мониторитгов орган, специализиран в хуманитарните аспекти на борбата срещу расизма, расовата ксенофобия, антисемитизма и нетолерантността на Европейския континент. В изпълнение на поставените задачи ЕКРН извършва наблюдения и подготвя периодични доклади с предложения за решения. Абсолютна независимост обаче е исторически непозната и логически невъзможна. Това означава, че ЕКРН наистина трябва да носи декларираната във въведението на доклада отговорност, както за неговото съдържание - така и за съобразяването на вземаните решения с международните правни договорености.
Отчитайки позитивните констатации в четвъртия мониторингов доклад, сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” намира и не малко основания за загриженост. В тази връзка си позволяваме да представим свои виждания по някои негови аспекти, насочени към отстраняване на възможни неточности в него, а също за преодоляване на евентуално допуснати едностранчиви констатации и неприемливи внушения. С това още повече би се повишило качеството на докладите и би била подобрена оценката за реално осъществявания напредък на България в споменатата област.
Прави впечатление констатацията на ЕКРН (27), че влезлият в сила на 1.01.2004г. Закон за защита от дискриминация се съобразява като цяло с международните и европейските стандарти (стр.7). В него обаче е избегнато даденото в чл.1 на ратифицираната от България Международна конвенция за премахване всички форми на расова дискриминация (МКПВФРД) ключово определение. Според тази конвенция, за пряка или непряка дискриминация се счита не само всяко различие, изключване, ограничение, а също така предпочитанията, основани inter alia на раса, етнически произход, националност или религия. В същата насока е решението на българския Конституционен съд от 10.11.1992г. за забрана на приемането и прилагането от страна на държавата на “специални мерки”, които биха представлявали привилегии, нарушаващи принципа за равенство пред закона. Липсата на утвърденото в международния стандарт ясно и пълно определение на понятието “дискриминация” създава предпоставки за неприемливи и политически мотивирани интерпретации. Така неточно формулираната разпоредба може да се използва за всяване на страх от репресии, изнудвания, санкциониране на инакомислещи и за ограничаване правата и свободите на българските граждани изобщо. При съществуващите у нас условия, толерантността не означава взаимоуважение, а фактическа липса на имунитет и на съпротивителни сили в обществото срещу прояви на екстремизъм, сепаратизъм, срещу прокарването на несъвместимо с европейската ценностна система религиозно превъзходство на определени вероизповедания, както и на все по-често срещаните фундаменталистки изстъпления. Законът за защита от дискриминация не би трябвало да се използва за прикриване и несанкционирането им. Пример в това отношение е поместената в бр.110/2004г. на органа на Българския хелзинкски комитет (БХК) сп. ”Обектив” възхвала на ислямския тероризъм. Себеотрицанието и стоицизъмът на превърнатите в бомби фанатизирани самоубийци в битката срещу “неверниците” са въздигнати от БХК (споменат под №№ 29, З1 и 37 в библиографския справочник на ЕКРН), като най-висша морална ценност, а невинните жертви на самовзривилите се терористи - за “ритник в повехналите тестикули на християнството”. Редакцията на субсидирания от чужди институции и провеждащ политиката на своите донори орган на БХК обвързано съпоставя “непонятния за непосветените” култ към ислямските войни-мъченици с омраза към ерозиралата човеконенавистна според тях християнска религия. При това, съгласно МКПВФРД и според Решение 36/55 и Резолюция на ОС на ООН 1904/63, всяка доктрина, теория или практика, която има за цел или резултат да унищожи или да попречи на признаването, ползването или упражняването въз основа на равенството пред закона на правата на човека и основните свободи в която и да е сфера на обществения живот, е ненаучна, морално осъдима, социално несправедлива, опасна и често престъпна.
Би било умстно да се отбележат прокарваните в доклада на ЕКРН твърдения, противоречащи на европейските договорености и незачитащи суверенитета на държавата ни, за наличието в България на национални или определяни по аритметично-количествен признак етнически, религиозни и каквито и да са други “малцинства”. Този подход трябва поначало да се счита за открита заплаха на устройствения модел на европейска държавност, като поставя под въпрос прокламирания още от Великата френска революция принцип на егалитаризма, гарантиращ равенство пред закона на всички граждани - без допускане на привилегии. Внушаваното от ЕКРН разграничаване, обособяване и противопоставяне на определени групи от населението по етнически и религиозен признак стимулира разрушаването на националното единство, дестабилизира и дезинтегрира обществото. Основание за такова виждане са съответните положения в Заключителния акт от срещата в Хелзинки (1975г), Парижката харта за една нова Европа (1990г), чл.14 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и Протокол 12 от нея (1950г.), Конференцията по човешките измерения–разд. IV (1991г.), Договорите за ЕС (1992 и 1997г.), Хартата на ЕС за правата на човека (2001г.), Договора от Лисабон (2007г.) . Важно е да се изтъкне, че в съвременния свят съществуващите расови и религиозни различия нямат правно значение, не би трябвало да създават проблеми, не се нуждаят от “балансиране”, не допускат общностни права, вина и отговорности.Трябва да се подчертае, че в споменатите институционални договори за ЕС от 1992 –чл. “F”, изменен и допълнен с чл.6.1 от 1997г., са утвърдени общи принципи на индивидуални свободи, демокрация и върховедството на закона. Нито в един от основните международните регионални документи обаче не са уредени или защитени права на “малцинства” или други групи като колективна категория.
От доклада е видно, че посочените изисквания на международните стандарти не са зачетени от ЕКРН, а произтичащите от това явни заплахи са необяснимо пренебрегнати. Липсват и съответни препоръки към българските власти за привеждане на Закон за защита от дискриминация към даденото в чл.1 на МКПВФРД определение.
Не по-късно от февруари 2011г. ЕКРН възнамерява да проведе междинно проследяване на дадените в четвъртия мониторингов доклад препоръки. По този повод сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” се стреми своевременно да привлече внимание върху преднамереното създаване на проблеми на тема “малцинства”, които ЕКРН настойчиво налага (8,11,39,40,43,48,69,70,80,142,147,148,150) по отношение на България. Показателно в този смисъл е становището на Генералния секретар на ООН от 7.04.1950г. Според него, решенията и позициите на авторите на Парижкия мирен договор (1920г.) относно закрилата на малцинствата следва да се считат за отпаднали. За разлика от споменатите обстоятелства и международните договорености, ЕКРН препоръчва (10) на българските власти да утвърдят в Конституцията “защитата на правата на националните и етническите малцинства по по-ясен и категоричен начин”!
Изложените съображения налагат за бъдат изтъкнати някои принципни положения в ратифицираната от страните-членки на Съвета на Европа (с изключение на Турция, Франция, Белгия) Рамкова конвенция за защита на националните малцинства (РКЗНМ) ведно с Обяснителния доклад (ОД) към нея. Изработването й като акт на международно сътрудничество, при зачитане националното единство, териториалната цялост и суверенитета на държавите, е постановено на проведената на 9.10.1993г. във Виена среща на държавните и правителствени ръководители. От самото наименование и изложените във въведението й принципи е видно, че тя юридически и логически не е приложима към разграничавани по аритметично-количествено признак хиляди групи от населението на Стария континент. Предмет на разпоредбите на РКЗНМ е защитата на индивидуални, (а не на колективни - т.т. 13, 31 и 37 на ОД) права на национални малцинства в Европа – там където съответната страна със закон и поименно им е предоставила статут (вж. Акт на комитета на министрите ACFC/INF (98) 1 във връзка с чл. 25 на РКЗНМ). Едва след предоставяне на такъв може да се разсъждава за принадлежност на дадено лице съобразно посочените критерии и изис
квания на нейния чл. З, ал.1 и т.35 от ОД. При това, разпоредбата на чл.5 ал 1 на конвенцията не предполага всички етнически, културни, езикови или религиозни различия непременно да водят до създаването на национални малцинства (т. 43 на ОД; разд.1, § 4 на доклада на ОССЕ –Женева 1991г.). Позоваването на “традициите” не представлява одобрение или приемане на практики, противоречащи на националното законодателство или международните стандарти (т.44 на ОД).
Въпреки ясната разпоредба, контролираните по”квотен принцип “ от определени партии държавни нституции толерират нарушаването на чл. 14(2) и чл.19(1) на ратифицираната от България Конвенция на ООН за правата на детето, което обстоятелство остава незабелязано от ЕКПН. На нашата общественост са известни многото случаи на налагано според шериатските канони насилие от родители и верски настойници, изискващи безпрекословно подчинение на тяхната воля, като с това се пречи на подрастващите да изразяват по съответстващ на възрастта и способностите им начин свобода на мисълта и съвестта. Показателен в това отношение е внушаваният им начин на живот - включително носенето в светските училища на забрадки, ритуално облекло и други символи. Публично се организират пищни церемонии и тържества след осъществяване на физическо и шокиращо умствено насилие при ритуалното обрязване на гениталиите на невръстни деца. У нас посочените задължителни за държавите-страни по конвенцията законодателни, административни, социални и образователни мерки в защита правата на детето очевидно не се зачитат и не се изпълняват.
На спомената среща във Виена е постигнато консенсусно съгласие за възприемане на прагматичен подход при тълкуване на понятието “национално малцинство”. Според него наличието на национално малцинство в границите на дадена държава е в резултат на настъпилите на Стария континент исторически сблъсъци и превратности. Има се предвид откъсване на национални територии ведно с коренното им население и присъединяването им към други държави. Съществуването на национални малцинства, също по консенснусно съгласие, се предопределя от наличието на конституционни уредби или действащи договори. В съответствие с посочените обстоятелства би трабвало да се изтъкне, че на пет пъти след Освобождението от турско робство, от начертаните от Великите сили (Цариградска конференция на посланиците - 1876г. и Сан-Стефанския договор -1878г.) граници на населените с българи земи, са откъсвани територии заедно с коренното им население. Няма и действащ международен договор, с който да се признава наличие на малцинства в България. Нашата страна подписа на 9.10.1997г. РКЗНМ в знак на солидарност със залегналите в нея принципни положения, които би трябвало да гарантират и защитата на признатите с действащите, но напълно пренебрегвани международни договори (Севърски, Сен-Жерменски, Лозански), български национални малцинства в съседните нам държави. В придружаваща ратификацията декларация на Народното сбрание се изтъква в съответствие с чл.21 на конвенцията, че нищо не може да се тълкува като предоставящо каквото и да е право на участие или действия, нарушаващи в частност суверенитета, териториалната цялост и националната независимост на държавата.
По абсолютно неприемлив начин ЕКРН третира съществуващите етнически и верски различия и определя по аритметично - количествен признак за “малцинста” някои групи от населението – “турци”, “роми”, “македонци”, “помаци”. Би било уместно да се зачита посоченото в т.т. 23 и 24 на Разяснителния доклад към Европейската конвенция за гражданство (ЕКГ) обстоятелство, че термините “гражданство” и “националност” са синоними, нито на т.10 - че въпросите на гражданството (националността) са подвластни на компетентността на всяка държава. Ето защо би било по-уместно да се говори за турски българи, българи от ромски произход, македонски българи. Тенденциозно внушаваното за българите-мюсюлмани наименование “помаци” се основава на кораническите догми за световна ислямска нация (умма). Според свещените писания в лоното на исляма народности няма, а прилежащата й територия (дар юл ислам) се разграничава с джамийски минарета от земята на неверниците (дар юл харб).
Спекулациите с т.нар. “етнически турци” са документално опровергани на базата на наличните в Народната библиотека османски архиви (сборник серия “Извори-2”). В редица издания на Българската академия на науките (1990г.) се съдържат сведения за асимилационните процеси на Балканите през XIV-XIX в. и обосновано се излага политиката на ислямизиране и абсорбиране на коренното християнско население в османската военно-политическа система, в нейните военни организации и в ислямския “миллет”. Не бива да се пренебрегва пубикацията на Великия везир на Османската империя Митхат паша във френското списание “La revue scientifique de la France et de L’etranger” от 8 юни 1878г.: “Първо, трябва да се има предвид, че между българите има повече от един милион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите нито черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия за да се установят в България, както се вярва повсеместно. Те са наследници на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излезли са от същите социални слоеве. Измежду тях има и такива, които говорят само български език.”
От началото на ХV в. и до наши дни Западна Европа и католическата църква са проявявали крайно негативно отношение към циганите, довело до почти пълното им изчезване. За разлика от тях, изповядващите източното православие християни са съчувствали на циганите – особено към потърсилите убежище от извършвания в продължение на столетия геноцид. Характерната за българския народ толерантност е основанието - наред с евреите, цигани от България да не са изпращани в хитлеристките лагери на смъртта. Трябва да се припомни и становището на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) в препоръка от 1993г., където се констатира: “Живеейки разпокъсано по цяла Европа, неможейки да докажат привързаност към дадена страна - считайки я за своя, циганите не отговарят на определението за национално или етническо малцинство.” В отговор на питане №214 за “признаване житанския народ за етническо малцинство”, Комитетът на министрите на СЕ на заседание през април 1984г. отхърли това искане.
В разрез със международните правни норми, в доклада на ЕКРН се прокарват преднамерени внушения за наличие у нас на “македонско малцинство” и се пледира - въпреки Решение 1/2000г. на Конституционния съд за неразрешаване на обявената за противоконституционна етническа партия “ОМО “Илинден-Пирин”. Съдът счита за достатъчно да се посочи, че уредбата на чл.11, ал.4 от Конституцията съответства на международно и конституционно уреденото право на държавата да въвежда ограничения на свободата на сдружаване в сферата на политическата дейност, когато тези ограничения са необходими за защита на териториалната цялост и политическата независимост или за предотвратяване на безредици и стълкновения.
Що се отнася до наричаните “помаци” българи, ще посочим само дадената им (заедно с описание на насилственото им обръщане в исляма) характеристика от “International Commission To Inquire the Balkan Wars” (стр.77), изд.1914г., създадена от авторитетната Карнегиевата фондация за международен мир : “Помаците са българи по род и език, които преди столетия насила са били помохамеданчени.”.Същото дипломатично се потвърждава от доклади на Държавния департамент на САЩ (US Department of State “Country Reports on Human Rights Practices”): “помаци – български говорящи мюсюлмани, населяващи планински райони по границите с България.” Недопустим е стремежът на ЕКРН да отрича етническия произход на тези българи и да определя народността и националността им единствено по религиозен признак. И още повече на тази основа да дава препоръки (101).
В друга препоръка (106) ЕКРН насърчава медиите да не допринасят за поддържане на враждебн атмосфера спрямо членовете на етнически и религиозни малцинства, като се вземат под внимание (113) съдебните практики в тази област на Европейския съд по правата на човека. В същата насока са отправени упреци (108) към демократично избрана и парламентарно представена партия и тя да бъде квалифицирана по какъвто и да е начин.
Събраната за нуждите на доклада информация може в повечето случаи да се определи за подвеждаща, като се изхожда от актове на нетолерантност и създавани в противоречие с чл.1 на МКПВФРД привилегии в ущърб на политически противници. Всъщност Законът срещу дискриминацията и борбата против нетолератността често служат за прикритие на използването от религиозни общности и техните институции подходи за проповядване - винаги в нарушение на чл.11 ал.4, чл.12 ал.2, чл.13 ал.4, чл.37 ал.2, чл.44 ал.2 от Конституцията (вж.Решение 2/18.02.1998г. на Конституционния съд), на верски фундаментализъм и екстремизъм. Би било уместно в съответствие с препоръката на ЕКРН (113) да се земе под внимание становището на Европейсия съд по делото Handiside v. UK., 1976, &49.:”Обсегът и значението на свободното слово са от изключително значение като вътрешно присъщи на демократичното и плуралистично общество.” И по-нататък: според чл. 10(1) на ЕКПЧ свободата на изразяване “е приложима не само по отношение на информация и идеи, които се приемат благосклонно, считат се безобидни по съдържание или незаслужаващи внимание, но и спрямо такива, които са обидни, шокиращи или разстройващи държавата или която и да е част от обществото”. Все пак свободата на словото подлежи на ограничения (чл. 10 ал.2) в интерес, между другото, на националната и обществената сигурност, на териториалната цялост на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления.
Впечатлява обстоятелството, че ЕКРН не обръща полагащото се внимание на множество сигнали в медиите за безнаказани нарушения на нормативните разпоредби с фрапиращи исказвания, публикации и неправомерни действия в областта на икономиката- включително корупция, конфликт на интереси, предимно от представители на държавни институции и деятели на управляващи през последните десетилетия политически сили. Най-вече на една етническа партия и доминираната от нея религиозна общност. Донякъде обяснние може да се намери в посочената библиографска справка на използваните от ЕКРН източници. Проличава общо взето не само едностранчивият им подбор, но и характерната за тях преднамерена политическа насоченост. В аналогични случаи можем да се позовем на доклади на ЕК на ЕС за напредъка на България в процеса на присъединяване (док. СОМ (2002)700 стр.40) по отношение на НПО: “Последователността и устойчивостта на техните дейности остава главен проблем, тъй като финансирането им е оскъдно и предимно от спонсори”. Може да се посочат в частност Цетралния съвет на ОМО“Илинден-Пирин” (32), споменатият вече Български хелзинкски комитет (29,31,37), поделенията на фондация “Отворено общество” (41,42,43,44), както и Международният център по проблемите на малцинствата и културните взаимоотношения, създаден като филиал на стационирания в Бирмингам (Великобритания) и финансиран със средства от Саудитска Арабия Международен център за изследване на исляма и връзките между исляма и християнството.
Сдружение “Хелзинкски наблюдател-България” изразява готовност да се отзове на всяка покана за обоснован диалог по всички аспекти на засегнатите проблеми.

28.03.2009г.

СДРУЖЕНИЕ“ХЕЛЗИНКСКИ НАБЛЮДАТЕЛ-БЪЛГАРИЯ”

вх.№ 63-00-12 ДО ПРЕЗИДЕНТА НА
от 39.03.2009г. РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Г-Н ГЕОРГИ ПЪРВОНОВ

вх.№ 18.00.26 ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
от 30.03.2009г. МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
Г-Н СЕРГЕЙ СТАНИШЕВ

вх.№ ПГ-928-00-18 ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА
от 30.03.2009г. НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
Г-Н ГЕОРГИ ПИРИНСКИ

Уважаеми господин президент,
Уважаеми господин премиер
Уважаеми господин председател на 40-то НС,

Искаме да представим на Вашето внимание изготвеното от сдружение “Хелзинкски наблюдател – България” становище по повод публикувания на 24.02.2009г. Доклад за България на Европейската комисия срещу расизъма и нетолерантността (четвърти мониторингов цикъл). Отчитайки позиитивните констатации в този доклад, намираме основания да бъдат предложени и виждания по някои негови аспекти, насочени към отстраняване на възможни неточности и преодоляване на евентуално допуснати неприемливи внушения. С това би се повишило неговото качество и подобрила оценката за осъществения от България напредък. Считаме нашето становище във възможно най-голяма степен обосновано с общото международно и европейското регионално право.
Очакваме Вашето мнение по изложените проблеми и съдействие за изпращане приложеното становище в превод на английски език на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността.

С уважение,
30.03.2009г. и.д. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

(Милко Бояджиев)

Напишете отговор