oт Paul N. Goldschmidt Director, European Commission (ret); Member of the Thomas More Institute.

В началото на кризата всички гарантират, че няма да прокарват протекционистки мерки (както при голямата рецесия от 1930), а ще си борят заедно против кризата. Това необичайно единодушие, родено от необходимостта, започва - за съжаление - да се разпада бързо. На равнище ЕС, тази тенденция е видна от съзнателния първоначален план за прилагане на “междуправителствен” подход за управление на кризата, с подканването всяко правителство да създаде свой собствен “пакет от стимули”. Подобен избор е в ярко противоречие със съществуването на “единния пазар” и на “Европейския паричен съюз”, както и с дисциплината на “Пакта за стабилност и растеж” и “Конвергентните програми”. Това е и отрицание на риторичните жалби за координирано икономическо управление на равнище еврозона, чиято необходимост е широко призната. Допълнителни щети, бяха нанесени от изолиране действието на Комисията, която изпадна в ролята на “Секретариат” наблюдаващ изпълнението на решенията на Европейския съвет. Законодателните предложения, представени от Комисията на базата на предложенията на групата на Дьо Ларозие (която от своя страна търсеше възможно най-голям консенсус), в момента са предмет на интензивен дебат противопоставяйки Европейския съвет, който прие една още по-рестриктивна позиция по отношение на делегиране на правомощия, на Европейския парламент, чиито четирима “докладчика” единодушно препоръчват въвеждането на “наднационални” механизми. Освен това, трябва да се отбележи, че настоящите предложения не задължават държавите-членки да приемат съвместими регулаторни/ надзорни структури, което значително ще отслаби ефективността на предложеното “сътрудничество”. Обобщавайки ситуацията, както управляващият директор на МВФ правилно подчертава, с течение на времето, политическата воля за насърчаване на глобални отговори на проблемите, предизвикани от кризата изглежда бързо е угаснала, както на световно така и на европейско равнище. Наложително е да се събудим, ако желаем да избегнем нова криза. Никъде тази ситуация не е повече доказана, отколкото в гръцкия случай. Ако “спекуланти” са използвали тази ситуация, то политиците и безотговорните им декларации, често насочени към общественото мнение в техните страни, са тези, които трябва да бъдат основно държани отговорни. Вместо да се критикуват операторите, които използваха “наличните” инструменти като credit default swap, гръцки облигации и т.н.,за да осъществят своите стратегии, политиците трябваше да се насочат към информиране на гражданите за основната роля, която единната валута играе за смекчаване на негативните ефекти от кризата. Те трябваше също да пояснат силно ограниченото значение на паритета между еврото и други валути, по-специално щатския долар, тъй като около 90% от всички транзакции в рамките на еврозоната не включват експозиция на външен обмен и че инфлацията остава в настоящия момент под контрол. В заключение, на политическата класа като цяло подобава да поеме отговорност и да обясни ясно истинския размер на предизвикателствата пред европейските граждани. Последните са напълно в състояние да се разберат, че няма друга надеждна алтернатива на по-нататъшната европейска интеграция. С течение на времето това означава разширяване на монетарния съюз върху всички държави-членки, по-нататъшна интеграция на икономиките, на външната политика и на политиките на отбрана, както и истински “федерални” регламентите и законодателство в областите от взаимен интерес.

Напишете отговор